ЗА КАКВО ГОВОРЯТ БЕЛИТЕ ПЕТНА В ПАМЕТТА?
Дали признаваме или не, дали опитваме шеговито и с леко притеснение да го игнорираме, но ние все по-често забравяме...
Според ново изследване на британските учени загубата на памет и други функции на мозъка могат да започнат на 45 години (доста по-рано, отколкото се смяташе преди), пише Би Би Си. Резултатите са публикувани в британско медицинско списание, след като са изучавани умствените способности на повече от 7 хиляди държавни служители във Великобритания на възраст между 45 и 70 години в продължение на 10 години.
„Ами много съм натоварен“, „Всичката тази електроника“, „Много информация минава през мене“ вероятно ще бъдат първите ни оправдания. Същевременно може би вътрешно се ядосваме, как някой колега, който върши задълженията си праволинейно, без да се натоварва с нищо странично … има идеална памет и напоследък даже я ползва, за да отчита злорадо нашите зачестяващи пропуски.
Е, нали умствения труд спомагаше за добра памет? Защо тия, които имат рутинно ежедневие се оказват доста по-добре и по-спокойни от ангажираните, отговорни и образовани хора?
Въпросът с паметта занимава сериозно учените, и като пропусна немаловажните им изследвания за липса на дадени витамини и минерали, ще премина директно към „стреса“ – бичът на последните десетилетия.
Може да се каже, че проблемът с паметта атакува хората в няколко ситуации.
Нерядко проблем с паметта имат отговорните хора, които по природа обичат спокойния живот, способни са дълго да се наслаждават на природна гледка, да изслушват другите, да осмислят добре нещата които правят и да се радват на детайлите. Но с времето все по-често обкръжението им изисква от тях спешни реакции и множество решения. Понякога те загубват средата на хора, които ги обичат и търсят за това, което са (няма време за бавни и спокойни срещи) и се концентрират върху постоянните претенции на хората, които искат от тях още и още ускорение…
В наши дни на мода са експедитивните и напористи личности. Затова атаката към паметта при по-бавните е болезнена и трудно различима. Тя е свързана с древната реч, на която са говорили предците ни, и чиито слова крият много полезни тайни в корена си. Така думата „мети“, която на древния тракийски диалект означава „мисли“ има варианта „па-мети“, тоест „моите мисли“. Къде са мислите на кротките хора? Никой не се интересува от тях. Постепенно и те самите ги пренебрегват и в ума им остават само поставяните от някой друг задачи, задачи, задачи. Няма място за „моите мисли“... Задачите, които идват отвън ги измитат, подтискат или обезценяват.
Такъв човек постепенно изгубва светлината си, радостта си, любовта към живота. И нерядко като несъзнателно „отмъщение“ започва да забравя. Защитният механизъм на мозъка му се включва, и същевременно го извинява: „Не нарочно, просто забравих!“. За жалост такива хора понякога отключват и трайна деменция…
Добре е всеки от нас: и бързите, и бавните, и образованите, и тия с по-малко дипломи, да осъзнаем, че светът не може да мине „без някого“… Ако всеки от нас обича тишината на залеза, дългите звездни нощи или да ходи през росата в ранното утро, трябва да разбере колко изцеляващи са хората, които носят такъв житейски ритъм със себе си. Особено в днешния век! Всички ние носим вина, ако техните собствени мисли и откровения затихват, замират. Ако не могат да сподeлят нищо, без да се позоват на източник, сякаш не вярват, че това, което сами са прозряли в живота може да бъде истинско и ценно…
Вторият тип забравящи, напротив, са енергичните хора, които по някакъв начин компенсират своето чувство за непълноценен живот /или професия/ като постоянно се ангажират с допълнителни неща. И уви, както в големите хипермаркети, „понеже не са си взели количка“, изпускат някои от стоките, докато трупат в ръцете си следващи.
Разбира се, и за тях е важно да осъзнаят кое ги подтиска, в кое са „ударени“, та опитват да компенсират именно с множество видими резултати? Може би още от училище „похвалата за отличника“ е станала тяхно любимо преживяване и дори дрога срещу житейските болки?
За наше собствено добро: Нека не сме отличници във всичко... Нека се порадват и другите. Много по-важно е да отворим вътрешното си ухо, кога Творецът/Съдбата/Животът ни казва: „Спри. Това друг ще го свърши. Това не е твоя отговорност“.
За щастие такъв тих гласец съществува. Древните са го наричали Премъдрост, и той е Личност, а не система от информирано знание. Прекрасни думи е казал за нея цар Соломон: „Тя е дух разумен, свят, единствен по рода си, но все пак многообразен, изтънчен, подвижен, светъл, чист, ясен, непричиняващ вреда, обичащ доброто, проницателен, неудържим, благотворен, човеколюбив, твърд, непоколебим, спокоен, всеможещ, всевиждащ…“. Но за да се обърнем към този дух на Живота определено ни трябва вяра. Ако вложим своето посвещение и енергичност в тази посока, скоро ще изкопаем такива съкровища, каквито блъскането и рутинното трудолюбие никога не биха могли да ни дадат!
Трети случай на бели петна в паметта е, когато наистина сме в голям житейски стрес – болест, бедност, загуба на близък, сериозно нараняване на душата ни, предателство и дори съдебен процес.
Уви, постоянното ровене в миналото и напомнянето колко сме „губещи“ може да ни отрови, а и да предизвика паметта да изхвърли други важни неща, за да има в „харддиска“ място за нашия „тъжен филм“ с новите му и нови серии.
За щастие тежките травми имат един естествен ключ, който рядко се сещаме да използваме: Нека си позволим да забравяме. Нека отворим „задната врата“ на своя ум, за да изхвърлим нещата, които вече не можем да променим!
За да забравим, разбира се, ни е нужна и прошка. И към другите, и към себе си. Нека я дадем, мотивирани ако не от друго, то защото така ще съхраним собствената си личност, която е най-голямото ни съкровище.
Освен това учените стигат до заключения, че жените в наши дни са по-атакувани от загубата на памет. Те са в постоянен стрес, основно заради неувереност в утрешния си ден.
Знаете ли, и в това общността донякъде е виновна. Жената е нежно създание. Някога не се е допускало не само стара, а и несемейна жена, вдовица или болна, да остава сама без закрила. Тя винаги може в нещо да е полезна, като в замяна общността я е пазела от обиди, престъпност и самота.
Самотата също се посочва като рисков фактор за загубата на памет. Намалените социални контакти и развитието на егоизъм капсулират човека и не му дават основание да преживява нови отговорности и събития, които да помни. Защото не е ангажимент да запомниш вчерашния сериал или новините по телевизията. Но е ангажимент да сготвиш за внучето, или да го забереш от училище.
Без да обхвана огромната тема за паметта, нека завърша с това, че не е срамно някой нещо да ни напомня. Може да помолим приятел или дете - това ще намали нашия стремеж към самодостатъчност и перфекционизъм. А може и да възложим ангажимента на електронната джаджа, която е проектирана все пак да служи на нас, а не ние на нея.
автор: Павлина Папазова
Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/
Според ново изследване на британските учени загубата на памет и други функции на мозъка могат да започнат на 45 години (доста по-рано, отколкото се смяташе преди), пише Би Би Си. Резултатите са публикувани в британско медицинско списание, след като са изучавани умствените способности на повече от 7 хиляди държавни служители във Великобритания на възраст между 45 и 70 години в продължение на 10 години.
„Ами много съм натоварен“, „Всичката тази електроника“, „Много информация минава през мене“ вероятно ще бъдат първите ни оправдания. Същевременно може би вътрешно се ядосваме, как някой колега, който върши задълженията си праволинейно, без да се натоварва с нищо странично … има идеална памет и напоследък даже я ползва, за да отчита злорадо нашите зачестяващи пропуски.
Е, нали умствения труд спомагаше за добра памет? Защо тия, които имат рутинно ежедневие се оказват доста по-добре и по-спокойни от ангажираните, отговорни и образовани хора?
Въпросът с паметта занимава сериозно учените, и като пропусна немаловажните им изследвания за липса на дадени витамини и минерали, ще премина директно към „стреса“ – бичът на последните десетилетия.
Може да се каже, че проблемът с паметта атакува хората в няколко ситуации.
Нерядко проблем с паметта имат отговорните хора, които по природа обичат спокойния живот, способни са дълго да се наслаждават на природна гледка, да изслушват другите, да осмислят добре нещата които правят и да се радват на детайлите. Но с времето все по-често обкръжението им изисква от тях спешни реакции и множество решения. Понякога те загубват средата на хора, които ги обичат и търсят за това, което са (няма време за бавни и спокойни срещи) и се концентрират върху постоянните претенции на хората, които искат от тях още и още ускорение…
В наши дни на мода са експедитивните и напористи личности. Затова атаката към паметта при по-бавните е болезнена и трудно различима. Тя е свързана с древната реч, на която са говорили предците ни, и чиито слова крият много полезни тайни в корена си. Така думата „мети“, която на древния тракийски диалект означава „мисли“ има варианта „па-мети“, тоест „моите мисли“. Къде са мислите на кротките хора? Никой не се интересува от тях. Постепенно и те самите ги пренебрегват и в ума им остават само поставяните от някой друг задачи, задачи, задачи. Няма място за „моите мисли“... Задачите, които идват отвън ги измитат, подтискат или обезценяват.
Такъв човек постепенно изгубва светлината си, радостта си, любовта към живота. И нерядко като несъзнателно „отмъщение“ започва да забравя. Защитният механизъм на мозъка му се включва, и същевременно го извинява: „Не нарочно, просто забравих!“. За жалост такива хора понякога отключват и трайна деменция…
Добре е всеки от нас: и бързите, и бавните, и образованите, и тия с по-малко дипломи, да осъзнаем, че светът не може да мине „без някого“… Ако всеки от нас обича тишината на залеза, дългите звездни нощи или да ходи през росата в ранното утро, трябва да разбере колко изцеляващи са хората, които носят такъв житейски ритъм със себе си. Особено в днешния век! Всички ние носим вина, ако техните собствени мисли и откровения затихват, замират. Ако не могат да сподeлят нищо, без да се позоват на източник, сякаш не вярват, че това, което сами са прозряли в живота може да бъде истинско и ценно…
Вторият тип забравящи, напротив, са енергичните хора, които по някакъв начин компенсират своето чувство за непълноценен живот /или професия/ като постоянно се ангажират с допълнителни неща. И уви, както в големите хипермаркети, „понеже не са си взели количка“, изпускат някои от стоките, докато трупат в ръцете си следващи.
Разбира се, и за тях е важно да осъзнаят кое ги подтиска, в кое са „ударени“, та опитват да компенсират именно с множество видими резултати? Може би още от училище „похвалата за отличника“ е станала тяхно любимо преживяване и дори дрога срещу житейските болки?
За наше собствено добро: Нека не сме отличници във всичко... Нека се порадват и другите. Много по-важно е да отворим вътрешното си ухо, кога Творецът/Съдбата/Животът ни казва: „Спри. Това друг ще го свърши. Това не е твоя отговорност“.
За щастие такъв тих гласец съществува. Древните са го наричали Премъдрост, и той е Личност, а не система от информирано знание. Прекрасни думи е казал за нея цар Соломон: „Тя е дух разумен, свят, единствен по рода си, но все пак многообразен, изтънчен, подвижен, светъл, чист, ясен, непричиняващ вреда, обичащ доброто, проницателен, неудържим, благотворен, човеколюбив, твърд, непоколебим, спокоен, всеможещ, всевиждащ…“. Но за да се обърнем към този дух на Живота определено ни трябва вяра. Ако вложим своето посвещение и енергичност в тази посока, скоро ще изкопаем такива съкровища, каквито блъскането и рутинното трудолюбие никога не биха могли да ни дадат!
Трети случай на бели петна в паметта е, когато наистина сме в голям житейски стрес – болест, бедност, загуба на близък, сериозно нараняване на душата ни, предателство и дори съдебен процес.
Уви, постоянното ровене в миналото и напомнянето колко сме „губещи“ може да ни отрови, а и да предизвика паметта да изхвърли други важни неща, за да има в „харддиска“ място за нашия „тъжен филм“ с новите му и нови серии.
За щастие тежките травми имат един естествен ключ, който рядко се сещаме да използваме: Нека си позволим да забравяме. Нека отворим „задната врата“ на своя ум, за да изхвърлим нещата, които вече не можем да променим!
За да забравим, разбира се, ни е нужна и прошка. И към другите, и към себе си. Нека я дадем, мотивирани ако не от друго, то защото така ще съхраним собствената си личност, която е най-голямото ни съкровище.
Освен това учените стигат до заключения, че жените в наши дни са по-атакувани от загубата на памет. Те са в постоянен стрес, основно заради неувереност в утрешния си ден.
Знаете ли, и в това общността донякъде е виновна. Жената е нежно създание. Някога не се е допускало не само стара, а и несемейна жена, вдовица или болна, да остава сама без закрила. Тя винаги може в нещо да е полезна, като в замяна общността я е пазела от обиди, престъпност и самота.
Самотата също се посочва като рисков фактор за загубата на памет. Намалените социални контакти и развитието на егоизъм капсулират човека и не му дават основание да преживява нови отговорности и събития, които да помни. Защото не е ангажимент да запомниш вчерашния сериал или новините по телевизията. Но е ангажимент да сготвиш за внучето, или да го забереш от училище.
Без да обхвана огромната тема за паметта, нека завърша с това, че не е срамно някой нещо да ни напомня. Може да помолим приятел или дете - това ще намали нашия стремеж към самодостатъчност и перфекционизъм. А може и да възложим ангажимента на електронната джаджа, която е проектирана все пак да служи на нас, а не ние на нея.
автор: Павлина Папазова
Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/
Коментари
Публикуване на коментар