ЕЛЕКТРОННИТЕ РИЦАРИ
…Ти все го молиш да иде до магазина,
той все е зает да спасява света…
„Стига си играл на игрички!“. Реплика, „отразявана“ в наши дни точно толкова, както репликата на баба ми: „Сложи си шал, че е студено“.
Все повече от младите геймъри дори не си мълчат глуховато в подобни ситуации. Те започват да вадят аргументи защо от игрите има и някаква полза. По тях повличат крак дори научни институти. Според изследваноята им игрите развиват бързината, способността за концентрация и за реакция, дори умението да работиш в колектив.
И все пак, целодневното занимание на младежи с някакъв Big Theatre в кутия ни изглежда леко зловещо. Нерядко роднините се чувстват като сценични работници, които даже не знаят какво става на сцената. Емоциите, овациите, долитат до тях като през завеса, а те само обслужват материалните нужди на представлението – светлина, храна, вода или парно...
Може би не е въпросът да спорим какво развиват игрите, а да видим какво всъщност заместват? Какво жизненоважно почти напълно отсъства в живота на днешните млади?
Помним чистото дворче на баба и дядо. Още може да се видят родопчанки, които ходят по терлици пред къщи, защото дворът им е идеално изметен. Ние обаче избрахме вместо да живеем в духовна и телесна чистота – да живеем в стерилност. Проблем е да разбъркаш локвата с пръчка, да помагаш на мравките с носенето, проблем е да правиш красиви фигурки от кал и да ги сушиш върху камък /колко съм била щастлива, че същата баба с шала ми го позволяваше/. В тази стерилност са голям проблем малко пръст, вода, козина на животно в дома. И не са никакъв проблем развратната и неестествена употреба на тялото и душата. Само да има козметика и добра хигиена.
Отчасти заради машините животът стана доста по-лек и помощта на децата не е наложителна. Така милозливата ни обич и желание за перфектност от ранна възраст изолира децата от дейности, в които те от естествено любопитство биха искали да помогнат. „Не мети, вечно пропускаш боклучета“ и „Не пипай иглата, ще стане грозно“ са само малка част от нещата, които неволно и дежурно отказваме на децата си. Разочаровани от голямата си непохватност в нашите очи, те са склонни да се потопят в свят, където два бутона са достатъчно умение за всичко. Помните ли посланието на филма „Аватар“? Може би сакатият войник с огромно сърце живее у всеки от тях?
В едно съм сигурна. Желанието им да спасяват света е напълно искрено. Роля в това има и вродената нагласа на всеки от нас да наследи завета и идеите на предците и на рода си. Да наследи тяхната мисия.
Защо тогава детето ни се чувства наследило /в най-добрия случай/ мисията на някой елф?
Да, роля имат и рекламата, и неустоимия труд на аниматорите. Но нека се запитаме, дали не „заключихме“ от децата родната ни история само в страниците на учебника? Дали самите ние я осъзнаваме само като едно безвъзвратно „минало“? Ако не извличаме и споделяме с тях вдъхновения, насоки и надежди от тази история, то детето ни с право я чувства мъртва… И предпочита илюзорния живец на игрите. автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/
„Стига си играл на игрички!“. Реплика, „отразявана“ в наши дни точно толкова, както репликата на баба ми: „Сложи си шал, че е студено“.
Все повече от младите геймъри дори не си мълчат глуховато в подобни ситуации. Те започват да вадят аргументи защо от игрите има и някаква полза. По тях повличат крак дори научни институти. Според изследваноята им игрите развиват бързината, способността за концентрация и за реакция, дори умението да работиш в колектив.
И все пак, целодневното занимание на младежи с някакъв Big Theatre в кутия ни изглежда леко зловещо. Нерядко роднините се чувстват като сценични работници, които даже не знаят какво става на сцената. Емоциите, овациите, долитат до тях като през завеса, а те само обслужват материалните нужди на представлението – светлина, храна, вода или парно...
Може би не е въпросът да спорим какво развиват игрите, а да видим какво всъщност заместват? Какво жизненоважно почти напълно отсъства в живота на днешните млади?
Помним чистото дворче на баба и дядо. Още може да се видят родопчанки, които ходят по терлици пред къщи, защото дворът им е идеално изметен. Ние обаче избрахме вместо да живеем в духовна и телесна чистота – да живеем в стерилност. Проблем е да разбъркаш локвата с пръчка, да помагаш на мравките с носенето, проблем е да правиш красиви фигурки от кал и да ги сушиш върху камък /колко съм била щастлива, че същата баба с шала ми го позволяваше/. В тази стерилност са голям проблем малко пръст, вода, козина на животно в дома. И не са никакъв проблем развратната и неестествена употреба на тялото и душата. Само да има козметика и добра хигиена.
Отчасти заради машините животът стана доста по-лек и помощта на децата не е наложителна. Така милозливата ни обич и желание за перфектност от ранна възраст изолира децата от дейности, в които те от естествено любопитство биха искали да помогнат. „Не мети, вечно пропускаш боклучета“ и „Не пипай иглата, ще стане грозно“ са само малка част от нещата, които неволно и дежурно отказваме на децата си. Разочаровани от голямата си непохватност в нашите очи, те са склонни да се потопят в свят, където два бутона са достатъчно умение за всичко. Помните ли посланието на филма „Аватар“? Може би сакатият войник с огромно сърце живее у всеки от тях?
В едно съм сигурна. Желанието им да спасяват света е напълно искрено. Роля в това има и вродената нагласа на всеки от нас да наследи завета и идеите на предците и на рода си. Да наследи тяхната мисия.
Защо тогава детето ни се чувства наследило /в най-добрия случай/ мисията на някой елф?
Да, роля имат и рекламата, и неустоимия труд на аниматорите. Но нека се запитаме, дали не „заключихме“ от децата родната ни история само в страниците на учебника? Дали самите ние я осъзнаваме само като едно безвъзвратно „минало“? Ако не извличаме и споделяме с тях вдъхновения, насоки и надежди от тази история, то детето ни с право я чувства мъртва… И предпочита илюзорния живец на игрите. автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/
Коментари
Публикуване на коментар