ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБРАЗОВАНИЕ: КАМЪК В БЛАТОТО
Наскоро прочетох "ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБРАЗОВАНИЕ" на Яков Хехт. После я прочетох пак и си я купих. И купих два екземпляра за подарък.
С какво тя е различна от нашумялата "Оръжия за масово обезличаване" на Джон Гатоу? Най-вече с това, че не просто сочи проблеми, а дава решения. И като цяло не заклеймява "лошите" от държавата, политиката или педагодическия персонал. Тук липсва елементът с конспирациите "Кой илюминат ни го причини това?", а се залага на изначалната склонност на хората да избират разумното, и да се освобождават от тежките заблатени модели.
Това не е типично за нас, българите, ще кажете. Именно затова разказвам за тази книга.
Яков Хехт е директор на иновативно училище. После - консулатант на десетки други иновативни училища. И понастоящем, директор на Института за демократично образование, който консултира подобни проекти в целия свят. Да не пропусна да отбележа - Яков Хехт е бил дете със СОП /дислексия/. Минал е през ада "да угодиш на системата", през който минават много наши деца. И понастоящем все така трудно пише. Което не личи от книгата му, подготвена с помощта на приятели, лека и интересна за четене. Педагог от цялото си сърце, той е осмислил и събрал там много дълъг опит. И мотото му е "продължавам да се чувствам НЕзнаещ". Във всеки миг от кариерата си той е отворен да разбере нещата и по друг начин. И вместо да налага "успешния си модел", създава все по-нови и гъвкави методи, съобразени с нуждите на новите си съмишленици.
Основните идеи на демократичните училища /които впрочем не са измислени от Яков Хехт, а съществуват преди него в Англия и САЩ/ са две. Първо: сътрудничество с ученика, за да открие и развие силните си учебно-професионални страни БЕЗ унижаване на личното му достойнство, и второ - обучение в демократичен модел на управление на общността. Което означава училищен парламент, в който участват и учители, и родители, и ученици, и администрация (от счетоводителката до "лелките"). Този модел работи с всички рискове и дефекти на истниската демократична система, но дава една основна полза, която Яков Хехт отбелязва и у най-непостигналите учебни върхове учиници. А именно - възпитава ги на мислене, отговорност, самочувствие и смелост при разговор с възрастни и отстояване на позициите. На много от учениците тия умения се оказват достатъчни, за да намерят после свое място в живота, без да се чувстват унижени и малоценни!
Кое според мен предопределя успеха и възхода на инициативата на Яков Хехт? Според мен, коренът на неговата идея е в самия начин, по който той пожелава да осъществи реформа в образованието. На първо място, Яков Хехт има своя личен горчив опит, в който "надцаква" системата по нечестен начин, за да вземе въобще диплома. Това оставя гнил отпечатък в честната му душа. На второ място, той самият става родител, и както много други основатели на училища има личния и свещен мотив да направи нещо добро за собствените си деца.
Откъде извира надеждата му, че подобно "различно" обучение е възможно? Най-вече отново от нюансите, които е имал шанса да забележи при своя собствен житйски път. Определени отговорности по време на военния конфликт, с които се е справил добре като тийнейджър, са му дали нужното самочувствие да постави "системата" встрани от своята личност, успех и мнение за себе си. Той вече е знаел, че е способен, добър, верен и упорит. Че в друга среда и отговорности е пълноценен и полезен. Именно това по всякакъв начин опитва да осигури на учениците, които ще учат при него. Вместо да се затвори в своята болка и да се окайва, Яков Хехт /нелесно/ завършва именно педагогика. Разбира, че "мечтата му вече е сбъдната" в демократични училища в САЩ и Англия. Посещава ги. И събира съмишленици, с които опитват да основат нещо специално, различно и светло в родната му страна. Както много подобни младежки мечти, и тази е благословена с успех. Училището в пустинния град Хедера стартира - с частни средства, с малък брой ученици, следено с присмех от министерството.
Прави впечатление изключително мъдрия поглед на военачалник и политик, с който Яков Хехт води своята инициатива още от първите дни, та и до момента. А именно - ТОЙ НЕ СЕ КРИЕ. И не крие инициативата си, както е била мечтата на доста от педагозите му (да работят тихо с децата в зеления ограден двор, да творят и да ги изцеляват от раните в света). Напротив, още на втората година от така тежкия проект в който работи от сутрин до тъмно, той започва да консултира и други подобни училища, и постоянно да кандидатства за субсидии и помощ от министерството. Идеята му е да се създаде мрежа от подобни учебни заведения, за да не загине и неговото училище както други единични изреалски иновативни училища преди това. Напротив, сега срещу "системата" ще се изправи цяла верига от училища с воля за промяна. "Пръчките на хан Кубрат" в действие!
Той успява да убеди в това колектива и дори родителите, които отначало роптаят защо процент от техните такси веднага започват да отиват не за собствените им деца, а за инициативи вън от училището, бъдещи проекти и планове.
Резултатите следват бързо. „Изключението“, което не се крие и срамува, става „правило“. От удивление, помощ от отделни разумни административни служители и министри, се минава през първите награди, докато при определена министърка се стига до това училището им да бъде обявено за образец в Израел, да стане базово, и в него да провеждат практиката си множество млади педагози. И, така се изпълнява една от началните цели на екипа на Хехт – децата да могат да учат в тяхното училище на държавна издръжка и без такси. Невероятно, но факт. МОН признава училището и другите като него. Ангажиментът да държат или не зрелостни изпити остава на учениците. Но свободата в управлението по новите методи вече е факт.
За негативистите си струва да отбележим един от изводите на Хехт, споменати в края на книгата: административните служители са човешки същества като нас. Доста от тях могат да бъдат убедени да съдействат на нещо различно и ново. Авторът не губи време да ги заклеймява публично и да се изявява по медиите като критик и освободител. Неговата задача е подобна на цар, който управлява своето малко царство в дипломация, в напрежение, без прекалени илюзии и без да се отпуска. Един възрастен директор в сътрудничество с Института по демократично образование постига невероятни резултати в училище от крайните квартали, пълно с насилие, почти напуснато от ученици и учители. След пет години обаче там е назначена нова директорка, която с един замах унищожава всичко. Яков Хехт цени опита, преживян в това училище, и дава възможност чрез книгата си по този опит да се запалят нови педагози.
Колко странно, но след толкова дълъг стаж, радости и неуспехи, директни обиди и критики, той не влиза в позиция срещу "мързеливите педагози", "амбициозните родители" или "учениците, които не знаят какво искат"... Осъзнава, че пормяната в едно училище не може да се сравни с промяната на човек. Винаги ще има някои, за които промяната е отдавна желана, други, които тъкмо са запалени от нея, и трети, които в личния си път не са стигнали до това убеждение. Но и те НЕ СА "ЛОШИ".
Стремежът да се даде свобода на избора и развитието е сложил отпечатък в самата книга. Докато я четеш, не се чувстваш насилен или длъжен за нищо... Тогава самото ти същество започва да иска. А когато сам пожелаеш това, което приготвяш за душата на другите, явно наистина е нещо прекрасно!
автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/
С какво тя е различна от нашумялата "Оръжия за масово обезличаване" на Джон Гатоу? Най-вече с това, че не просто сочи проблеми, а дава решения. И като цяло не заклеймява "лошите" от държавата, политиката или педагодическия персонал. Тук липсва елементът с конспирациите "Кой илюминат ни го причини това?", а се залага на изначалната склонност на хората да избират разумното, и да се освобождават от тежките заблатени модели.
Това не е типично за нас, българите, ще кажете. Именно затова разказвам за тази книга.
Яков Хехт е директор на иновативно училище. После - консулатант на десетки други иновативни училища. И понастоящем, директор на Института за демократично образование, който консултира подобни проекти в целия свят. Да не пропусна да отбележа - Яков Хехт е бил дете със СОП /дислексия/. Минал е през ада "да угодиш на системата", през който минават много наши деца. И понастоящем все така трудно пише. Което не личи от книгата му, подготвена с помощта на приятели, лека и интересна за четене. Педагог от цялото си сърце, той е осмислил и събрал там много дълъг опит. И мотото му е "продължавам да се чувствам НЕзнаещ". Във всеки миг от кариерата си той е отворен да разбере нещата и по друг начин. И вместо да налага "успешния си модел", създава все по-нови и гъвкави методи, съобразени с нуждите на новите си съмишленици.
Основните идеи на демократичните училища /които впрочем не са измислени от Яков Хехт, а съществуват преди него в Англия и САЩ/ са две. Първо: сътрудничество с ученика, за да открие и развие силните си учебно-професионални страни БЕЗ унижаване на личното му достойнство, и второ - обучение в демократичен модел на управление на общността. Което означава училищен парламент, в който участват и учители, и родители, и ученици, и администрация (от счетоводителката до "лелките"). Този модел работи с всички рискове и дефекти на истниската демократична система, но дава една основна полза, която Яков Хехт отбелязва и у най-непостигналите учебни върхове учиници. А именно - възпитава ги на мислене, отговорност, самочувствие и смелост при разговор с възрастни и отстояване на позициите. На много от учениците тия умения се оказват достатъчни, за да намерят после свое място в живота, без да се чувстват унижени и малоценни!
Кое според мен предопределя успеха и възхода на инициативата на Яков Хехт? Според мен, коренът на неговата идея е в самия начин, по който той пожелава да осъществи реформа в образованието. На първо място, Яков Хехт има своя личен горчив опит, в който "надцаква" системата по нечестен начин, за да вземе въобще диплома. Това оставя гнил отпечатък в честната му душа. На второ място, той самият става родител, и както много други основатели на училища има личния и свещен мотив да направи нещо добро за собствените си деца.
Откъде извира надеждата му, че подобно "различно" обучение е възможно? Най-вече отново от нюансите, които е имал шанса да забележи при своя собствен житйски път. Определени отговорности по време на военния конфликт, с които се е справил добре като тийнейджър, са му дали нужното самочувствие да постави "системата" встрани от своята личност, успех и мнение за себе си. Той вече е знаел, че е способен, добър, верен и упорит. Че в друга среда и отговорности е пълноценен и полезен. Именно това по всякакъв начин опитва да осигури на учениците, които ще учат при него. Вместо да се затвори в своята болка и да се окайва, Яков Хехт /нелесно/ завършва именно педагогика. Разбира, че "мечтата му вече е сбъдната" в демократични училища в САЩ и Англия. Посещава ги. И събира съмишленици, с които опитват да основат нещо специално, различно и светло в родната му страна. Както много подобни младежки мечти, и тази е благословена с успех. Училището в пустинния град Хедера стартира - с частни средства, с малък брой ученици, следено с присмех от министерството.
Прави впечатление изключително мъдрия поглед на военачалник и политик, с който Яков Хехт води своята инициатива още от първите дни, та и до момента. А именно - ТОЙ НЕ СЕ КРИЕ. И не крие инициативата си, както е била мечтата на доста от педагозите му (да работят тихо с децата в зеления ограден двор, да творят и да ги изцеляват от раните в света). Напротив, още на втората година от така тежкия проект в който работи от сутрин до тъмно, той започва да консултира и други подобни училища, и постоянно да кандидатства за субсидии и помощ от министерството. Идеята му е да се създаде мрежа от подобни учебни заведения, за да не загине и неговото училище както други единични изреалски иновативни училища преди това. Напротив, сега срещу "системата" ще се изправи цяла верига от училища с воля за промяна. "Пръчките на хан Кубрат" в действие!
Той успява да убеди в това колектива и дори родителите, които отначало роптаят защо процент от техните такси веднага започват да отиват не за собствените им деца, а за инициативи вън от училището, бъдещи проекти и планове.
Резултатите следват бързо. „Изключението“, което не се крие и срамува, става „правило“. От удивление, помощ от отделни разумни административни служители и министри, се минава през първите награди, докато при определена министърка се стига до това училището им да бъде обявено за образец в Израел, да стане базово, и в него да провеждат практиката си множество млади педагози. И, така се изпълнява една от началните цели на екипа на Хехт – децата да могат да учат в тяхното училище на държавна издръжка и без такси. Невероятно, но факт. МОН признава училището и другите като него. Ангажиментът да държат или не зрелостни изпити остава на учениците. Но свободата в управлението по новите методи вече е факт.
За негативистите си струва да отбележим един от изводите на Хехт, споменати в края на книгата: административните служители са човешки същества като нас. Доста от тях могат да бъдат убедени да съдействат на нещо различно и ново. Авторът не губи време да ги заклеймява публично и да се изявява по медиите като критик и освободител. Неговата задача е подобна на цар, който управлява своето малко царство в дипломация, в напрежение, без прекалени илюзии и без да се отпуска. Един възрастен директор в сътрудничество с Института по демократично образование постига невероятни резултати в училище от крайните квартали, пълно с насилие, почти напуснато от ученици и учители. След пет години обаче там е назначена нова директорка, която с един замах унищожава всичко. Яков Хехт цени опита, преживян в това училище, и дава възможност чрез книгата си по този опит да се запалят нови педагози.
Колко странно, но след толкова дълъг стаж, радости и неуспехи, директни обиди и критики, той не влиза в позиция срещу "мързеливите педагози", "амбициозните родители" или "учениците, които не знаят какво искат"... Осъзнава, че пормяната в едно училище не може да се сравни с промяната на човек. Винаги ще има някои, за които промяната е отдавна желана, други, които тъкмо са запалени от нея, и трети, които в личния си път не са стигнали до това убеждение. Но и те НЕ СА "ЛОШИ".
Стремежът да се даде свобода на избора и развитието е сложил отпечатък в самата книга. Докато я четеш, не се чувстваш насилен или длъжен за нищо... Тогава самото ти същество започва да иска. А когато сам пожелаеш това, което приготвяш за душата на другите, явно наистина е нещо прекрасно!
автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/
Коментари
Публикуване на коментар