ИСКАМ ДА СИ ПОЧИНА ОТ ТЕБ!

Това е все по-често срещано изречение. То дори придоби статут на „честност“ и „почтеност“. За да не обидим някого, дори понякога му се извиняваме: „Нищо лично, исках да си почина от хора.“

Да, ама не. Винаги е лично. Лично е, защото ти си сред хората, от които иска да си почине. (Защото малцина спират изцяло да контактуват с човешката раса). Лично е и защото не смее да ти каже какви са му проблемите, та да му бъдеш полезен. Лично е и когато не смее да каже с какво го нараняваш, претоварваш или объркваш.

Това е. Нямаме сили да поддържаме искрени отношения, или се притесняваме, че една истина ще повлече друга, още по-неприятна… и понеже вече не издържаме на лицемерието, предпочитаме самота.

За жалост в този тип самота /бягството/ наши приятели стават невидими същества, които се внедряват в мислите ни, започват да ни обясняват света и нещата, да ни амбицират или отчайват… и тогава се случва със скръб да клатим глава след някой „самотник“ : „Виж какво направи накрая!“.

Нима и за това трябва да пием хапчета? Някой би казал с примирение – пий хапчета срещу депресията, то всички пият, то се е видяло… Ами откъде е тръгнала депресията в случая? От самотата, от усещането, че си сам. А откъде е тръгнало това усещане? От нежеланието ни да се преборим да сме разбрани, приети, а и ние да разберем, да приемем. А това нежелание откъде е тръгнало? От разбирането ни за света.

Разбирането ни за света обикновено тече инертно – наученото от училище, статистиката /“повечето учени са дарвинисти и еволюционисти“/, навикът „прави каквото правят повечето от хората“… За съжаление, ние гледаме как хората се нараняват един друг, как се борят един с друг за ресурси, а не виждаме до какво ги довежда това. Често неща, които са привидна проява на сила, власт или привлекателност имат фатални последици в бъдещето.

За сметка на това търпимостта, състраданието и разбирането за Творец много над нас, пред когото сме отговорни, често води хората до преценени и ползотворни избори. Както е казал един философ, „моралът е категория, постигната в резултат на много опит“. Това е била просто най-печелившата линия на поведение. Тя не е измислица на религиозните фанатици. Напротив, всички устойчиви религии се опират на тази система от принципи, която общо взето е една и съща.

Дали тази система от принципи може да ни извади от лицемеренето и страха да бъдем истински, да бъдем себе си? Най-малкото може да прочисти сетивата ни. Като събереш сила да изпълниш едно нещо правилно, ти идва сила и за следващо нещо. Оттам до истинската смелост, пътят е постижим. А когато човек върви нагоре, и гледката му става по-ясна. Тогава опознава и себе си.

Защото и това е често срещана заблуда: „Искам да остана насаме, за да опозная себе си“. В нужната мярка, идеята е правилна. Да излезем например от упойващата среда на баровете, на някакви страсти или прекомерни ангажименти е необходимо. (Често дори тялото „нарочно“ се разболява, за да ни осигури този рестарт.) Но ако пожелаем да излезем от средата на хората, от средата на близките си, неволно преценяйки ги като врагове, се случва казаното по-горе, че към нас се присламчват невидими „приятели“. Присламчват се невидими сили, които ни обсебват и изпълват с емоции, отношения и гледни точки, които ни правят странни и даже опасни.

Важно е да различаваме хората от постъпките им. Ако ни е наранил близък човек, брат, сестра или даже родител, можем да разберем, че той не е равен на своите постъпки. Ако спрем да сме толкова „съвременни“ и наречем нещата „добри“ и „лоши“, да , нашият близък може да е постъпил лошо, но не е загубен човек. Може утре да се осъзнае и да постъпи добре.

Всъщност, когато имаме отровно въздействие от някого, по-печелившата стратегия не е да се орязваме от среда, а да я разширим. Да намерим и други кръгове, където ще ни приемат по-свежо, по-толерантно, където има може би други интереси и каузи. Едно дърво с наранен корен има интерес да пусне бързо и други корени към нови местенца със пръст. Нали ако от обида свие корените си и каже „ще живея само със клони“ няма да оцелее и ден... Всички ние сме земно-небесни и имаме нужда от земното. От хора, от храна, от докосване и от работа.

автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/