В ДЕНЯ ЗА ПРОШКА: ПРИЯТЕЛСТВО ИЛИ ЛОЯЛНОСТ

Ако се заслушаме, в наши дни най-честата тема в разговорите е: „Мислех, че ми е приятел, а той…“ Защо се получава така? Дали всеки път попадаме в едно и също кафене с хората, които са добри приятели, а в някакво друго кафене седят неверните и подли техни познати? И защо винаги срещаме първите, а не срещаме вторите?

Разбира се, всеки от нас участва в една връзка и допринася за това тя да процъфти, или да се „омаже“, както се казва. Тоест, няма „невинна“ страна. Има да простим на другия, но първо трябва да простим на себе си… че и ние в дадени ситуации сме постъпвали небрежно, недокрай честно, или направо грубо /“понеже знаеш ли колко ми беше тежко точно този ден“/. Да, може би не към него. Но към някой друг. Това е типично за хората – да концентрираме цялата си вярност и търпение към един човек, а с другите да се отнасяме „както ни останат сили“.

Обаче освен прошката и грешката, има неща, които ние неоснователно очакваме от приятелството. Разбира се, нормално е в детската градина да се усмихнеш на Петя и да й дадеш дъвка, после да се люшкате заедно и да решиш, че ти е приятелка… а утре да ревнуваш, защото е решила да си играе с Тошко. Или пък да плачеш, защото си я ядосал и те е нарекла „тъпак“. Не е нормално, ако това се продължава да ти се случва на 30 години. На 30 години е достатъчно Петя да те слуша с уважение, и когато имаш нужда от нея, да ти помогне. Дали ще помогне и на Тошко, това си е нейна работа. Също: с кого ще иска да отиде на почивка. Също: на кого ще разкаже най-личните си проблеми.

Ние често не усещаме, че със съвети или желание за присъствие орязваме личното пространство дори на своите приятели. Камо ли да осъзнаем, когато го правим към половинката си или детето.

Много е важно да помним, че преди сърдечното приятелство има една дума „лоялност“. Ако имаме лоялни хора в живота си, нека не ги плюем, че си имат по-близки приятели от нас, а да ги ценим! Защото който не цени малкото, никога не получава многото. Напротив, хората дори го отбягват, защото вечно е в претенции и в усещане за онеправданост.

Но да подтиснем копнежа в сърцето си и да сме доволни само заради лоялните хора и добре работеща социална система, ние не можем. Всеки от нас има нужда от приятел, който действително да показва предпочитание към него заради самата му личност /не от изгода/. И също всеки има нужда от приятел, който да му има доверие, и на когото да има доверие. Затова и цял живот продължаваме да търсим този приятел, а когато ни се стори, че сме го намерили, възлагаме /за да не кажа „стоварваме“/ на него всичките си надежди, и започваме да изискваме от него да отговори на тях.

В многото аспекти на приятелството има обаче една дума: ЕДИН-ство. Според древните ни традиции, и според достигнали до нас апокрифни текстове, всичко е произлязло от Единия и от Неговото желание да има кого да обича се е родил светът. Тоест, приятелство без Единия, няма. Приятелство без осъзнаване защо си създаден, защо другите са създадени, няма. Приятелство от типа „искам да има с кого да си правя удоволствието“ - да ида на кино, да ида на екскурзия, да ми напише темата по български – няма. Именно този тип приятелство рухва при първия повей на вятъра или даже на настроението.

А какво ще кажем за тия, които смятат, че нямат приятели, защото имат семейство? Това е изключително странна гледна точка, но за жалост все по-разпространена. Някога е било немислимо да построиш къща или да направиш чеиз за дъщеря си без много лоялни хора и без приятели. Сега се счита, че ако си „успешен човек“, трябва да си купиш всичко сам.

В наши дни, често без да опиташ да преодолееш своите недостатъци и обидчивост в общуването, ти отказваш да създаваш нови приятелства, защото „си си намерил половинка“. Резултатът обикновено е този, че след време започваш да изискваш от човека до теб прекалено много, реално ти даже не търсиш страничен поглед за своите постъпки и избори, а половинката или е прекалено влюбена, или прекалено привикнала към твоя нрав, за да те „отрезви“.

Последствията са или болест в този, от когото очакваш прекалено много /ти без да искаш спрямо него ставаш „енергиен вампир“!/, или ревност – ако половинката устои да има свой приятелски кръг.

Откъде да вземем енергия, ще каже човек, ако не от своите приятели? Това е важен въпрос. Разбира се, приятелите дават много енергия, радост и сили. Но истинският неизчерпаем извор на енергия не са нашите приятели, а нашите избори! Когато цял живот не спираме да се развиваме и да наблюдаваме живота, чудото на Творението, предназначението на всяка негова част /да, дори на „гадните политици“!/ ние ще бъдем хора, способни на изводи и на избори. Общо взето, тогава се изпълнява принципът, че който е най-търсен за приятелство, сам по себе си не е болезнено зависим от приятелството.

автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/