МИРИСЪТ НА ЛИСТА И ВИРТУАЛНИЯТ СВЯТ

Понякога започваме с: „Ами знаеш ли, ако на един човек детето му е болно, и с пари от видеоигри може да си помогне…“ Такъв човек може да си помогне и като заложи на рулетка, и като участва в рисков експеримент, и разбира се, ние не бихме го съдили. Но уви, най-често използваме такава фраза за параван пред истинската реалност: Самите ние нямаме болно дете, дори изобщо нямаме дете, ала не можем да се отлепим от виртуалния свят…

Изричана от привържениците на обратния полюс, фразата „Видеоигрите са вредни“… също е един израз, който се хвърля в пространството, без докрай да е изследван. Какво ще кажем пред аргументите на някои учени в областта на мозъка, като например Daphne Bavelier, която в своята ТЕД презентация твърди, че умерените занимания с видеоигри не влошават зрението, а напротив – подобряват способността да се улавят нюанси на сивото, както и да се обхваща и регистрира правилно по-голям от обичайния брой обекти? Също така нейният екип открива определени позитиви по отношение на концентрацията на вниманието при решаване на конкретни задачи на екрана. Надеждата на учените е да открият форма на игра, която не е сухия тип „образователна“, ав която посредством приятно онлайн преживяване се помага на възрастни хора с Алцхаймер или на деца с вродени зрителни нарушения.

А дали, както често се казва, заниманията с видеоигри могат да направят човека аутсайдер? Зависи какво разбираме под това. Ето една публикация, която няма да коригирам: „Китаец, пристрастен към компютърните игри, твърди, че е прекарал цели 6 години пред един и същ екран на компютъра. 30-годишният Ли Мен яде, спи и се отдава на забавления в глобалната мрежа в кафенето в Цзилин, Северен Китай, 24 часа в денонощието, като спира да се взира в монитора само за да използва тоалетната или да си вземе душ. Ли Мен обикновено играе по цяла нощ и спи през по-голямата част от деня пред екрана. Ли дава по 60 паунда на месец за ползването на компютър и твърди, че изкарва до 200 паунда за 4 седмици чрез участия в онлайн турнири.“

„Реално погледнато“, този китаец си изкарва парите и не тежи на никого. „Реално погледнато“, в неговия мозък вероятно има достатъчно вещества, които му доставят щастие. И даже, ако го попитаме дали не му липсват контакти, той би могъл да каже: „Не, аз имам своя отбор, общувам с тях, пишем си и си говорим“.

Питам се какъв ли е неговият град. Дали е от ония „малки китайски градчета“ които са няколко пъти по-големи от София и в цели квартали от тях е унищожен дори намекът за природа? Дали знае какво е да ти липсва мирисът на листа? Дали има желанието да посади цвете в истинска пръст... Да нахрани животно. Да погали някого. А може би вече му е отказвано, и му се струва, че „статистически“ в толкова голям град няма смисъл и да опитва?

Дали „реалността“ и телесността са някаква случайна и дори досадна необходимост, в която обитава умът ни? (Вероятно само страдалец като Стивън Хокинг, който я загуби не по своя воля, би могъл да ни сподели.) Телесността копнее за допир до средата, от която е произлязла. До ония листа. До онази гора. И до селото с животинките. До разговора с онзи усмихнат дядо, който няма Интернет, а има цялото време на света да ти разказва истории.

И все пак, не е достатъчно да осъзнаваме всичко това. Има една сериозна причина, която ни приковава пред екраните и тя не е „разочарованието от живото общуване“ или наркотичната зависимост от ендорфините на успеха.

Много често съзерцаването на образи от екрана, при това образи, окъпани в светлина, имитира и замества нашето лично време, необходимо за „настройване на душата“ в синхрон с Творението и Твореца. Именно това несъзнателно правят туристите, алпинистите, дори чичковците, които в неделя „малко ще поработят на вилата“… Това, съзнателно, правят и много духовни хора. Съзерцанието на образи, но истински, свързани с нашата същност, свързани с обичта и единството на света, е изцелително и зареждащо. В тази тишина и неговорене с хора ние можем да чуем и нашия вътрешен глас. Можем, ако го търсим, да чуем и глас, който ни обича изначално, и чиято любов не се влияе от нашите пари, външност, успехи и неуспехи. Тази самота, така употребена, ни връща пълни с копнеж към другите хора, и с ясно усещане защо искаме да ги виждаме и да им бъдем полезни.

Докато „откъсването от екрана“ обикновено е съпроводено с тъга и усещане за компромис. Разбира се, нещата имат своите нюанси, имат своята мярка. Ние сами можем да наблюдаваме себе си. Някога се е играло на шах, на карти, на гатанки. Вероятно и видеоигрите имат своето място, като необходимост човек да играе. По същия начин има място гледането на филм или преглеждането  на снимки и новини...

Но ако знаем, че в нашия мозък има един особен език, на образната реч… ние бихме могли да го опознаем, и не само успешно да го използваме, а и да чуваме какво духовните сили ни говорят чрез него. Това обаче е предмет на следващ материал ….

автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/